Рибарското училище в Созопол – Една забравена част от морската ни история

автор Светослав Георгиев


Публикувано на 26 Декември, 2019 в 5:23 PM 500 0



Годината е 1918.
С подписването на Ньойския договор се слага край на Първата световна война. Като държава загубила войната, България е силно ощетена от клаузите в него, според които държавата ни няма право да поддържа модерни армия и флот, което  слага край на българските морски учебни учреждения, подготвящи офицери и специалисти за нуждите на държавата. Решението на този проблем идва през 1924г., с взетото решение от Народното събрание за създаване на рибарско училище на остров Св. Кирик – гр.Созопол.  Официалната цел е в бъдещето училище да се обучават специалисти, които да спомогнат за модернизацията на риболова в Черно море, но под този благовиден претекст се крие още нещо. Както вече споменахме, България няма право на военноморски флот и със създаването на подобно училище, ръководството на държавата вижда възможност за обучаване на младежи в изкуството на морското дело за нуждите на Българския военен флот.

Първата копка е направена на 5 април 1925г. на тържествена  церемония, на която освен множеството официални лица, присъства и лично цар Борис III. Строежът започва незабавно. Още в първите месеци строителите се натъкват на древни останки. Оказало се, че на малкото островче се е помещавал древен храм на бог Аполон, издигнат там, за да пази жителите на древна Аполония. Въпреки това, строителството продължава и четири години по-късно Рибарското училище е вече факт. По време на строежа на острова са издигнати: вълнолом, който и до днес спира вълните на морето и играе роля на сухопътна връзка между двата бряга, издигната е основната сграда на училището, както и редица спомагателни постройки.

Първият випуск влиза в училището на 3-ти октомври 1930г. Условията са добри. Обучението е напълно безплатно, с продължителност 3 години, пълен пансион, а след първи курс и месечно възнаграждение. Но за жалост, училището в този си вид просъществува едва 2 години, когато под голям медиен натиск, породен от съмнения за реалната успеваемост и нужда от такова училището, е взето решение то да бъде затворено. Това става през 1932 година. Взетото решение не влиза веднага в сила, понеже в училището все още има, обучаващи се младежи, но на 22 март 1934г. след като последния випуск си полага изпита, Царското рибарско училище в Созопол прекратява съществуването си.

Сградата не стои много дълго без стопанин и още същата година в него се настанява, преместеното от Варна Морското училище, където функционира до средата на 1940г., преди да бъде върнато отново в същия град. През тези години се обучават много видни бъдещи специалисти, които ще изиграят много важна роля в развитието на Българския флот в следвоенните години.

По времето на Втората световна война училището се превръща в изключителна военна зона, закрита за цивилни лица. Един от първите милитаризирани “квартиранти” на Св. Кирик е личният състав на Българския беломорски флот, който веднага след деветосептемврийския преврат е предислоциран край бреговете на Созопол от базите си в Кавала и Дедеагач. През следващите години новосформираната военно-морска база ще търпи бурно развитие, сградата на училището ще се превърне в щаб, а тихите води на пирса ще служат за убежище на плавателните съдове от различни военни формирования.  Всичко това ще се запази чак до 2005 година., когато на тържествена церемония созополските военни моряци се прощават с бойното си знаме, а всичките 38 построени до този момент сгради на територията на остров Св. Кирик, внезапно опустяват…

Но какво е останало днес от Рибарското училище…?

Екип на списание „Контрафорс“ отиде до Созопол, за да види и заснеме тази емблематична сграда за Българския военноморски флот. Ето какво видяхме….

Училището се намира сравнително лесно. В началото на вълнолома, който както казахме вече играе сухопътна връзка между острова и града, има охраняван портал. От там ни казаха, че не могат да ни пуснат без изричното съгласие на Министерството на културата, който е собственик на училището. Единствено може да влизат археолози и фотографи от министерството. За щастие се намери човек, който ни вкара вътре.

Въпреки хубавото и ясно небе, първите ни впечатления от Рибарското училище бяха мрачни и подтискащи. Навсякъде около нас имаше разрушаващи се сгради с изпочупени стъкла, които можеха, без предварителна обработка, да служат за декор на филм за Втората световна война или за филм на ужасите. Сякаш всичко беше застинало във времето и ние бяхме първите хора от много време насам, които обезпокоиха, създалият се през годините покой. Картината доби своя завършен вид, когато влязохме в музея на училището. Малка сграда, която е съхранявала историята на военнослужещите в ония времена. За жалост това сега не се случваше. На фона на избелелите стенни рисунки, изпочупените стъкла, миризмата на урина и фекалии, имаше изпопадали в прахта снимки на преподаватели, отличници на випуски и на значими, за училището документи. Всичко това беше нехайно изоставено и времето не беше простило на много от тях. Постарахме се да заснемем всичко най-подробно. Потискащата атмосфера ни накара да не стоим много време вътре и ние излязохме отново пред малката сграда на музея.

Едновременно възмутени, учудени и донякъде любопитни в какво ли състояние са другите части на бившото Царско рибарско училище, се отправихме нагоре по стълбите. Полуразрушени и обрасли в трева, те ни водеха към останалата, неразказана ни все още част от историята. Стигайки горе, ние се натъкнахме на стари каменни плочки, на който беше написано датата на уволнение на набор 77 и 78. Точно до тях беше сградата със спалните помещения, в чиято основа бяха останките на някогашната сладкарница „Бриз“. Състоянието на спалното не беше по-добро от заобикалящата го среда. Изкъртени врати, стоящи само на една панта, изпопадала мазилка и няколко миришещи на мухъл стари дюшека, придаваха чувство за погром. Само няколко останали знака на бившата „Народна армия“ издаваха, че някога тук, на това място, е имало живот.

Продължавайки напред към основната сграда, нещата не се променяха, точно обратното. Картината ставаше все по-зловеща. Сред всичките тези разрушения само шума на вълните издаваше, че времето не е спряло. Вървейки по напукан асфалт, в чиито пукнатини си растяха плевели, осеян с парчета тухли и начупено стъкло, ние стигнахме до задната част на основната сграда на училището. Някога щаб на флота, сега приличаше на къща с духове. Въпреки това, ние влязохме вътре. Обстановката беше същата както навсякъде другаде: мръсотия, парчета тухли и паднала мазилка, капеща вода от проядената от ръжда, арматура показваща се от тавана, оголени кабели и тръби допълваха „декора“. Когато стигнахме на втория етаж, нещата не се промениха. Стълбите ни отведоха до едно преддверие, от където можеше да се влезе в три големи зали. Мракът и скърцащите врати подхождаха идеално на този „филм на ужасите“. Залите с потрошените и захвърлени столове, както и вече избелелите и трудно четими патриотични надписи по стените, засилваха чувството за вина в нас.  Имахме усещането, че потъналите в забвение истории на хората живели, учили и служили тук, ще оживеят пред нас като духове, за да ни потърсят сметка защо сме ги забравили. Ние бяхме единствените хора, които нарушаваха техния покой. Стигайки до голямата тераса на централната зала и поглеждайки навън, можеше лесно да се види невидимата времева бариера, разделяща минало от настояще, разделяща света на спомените  от света на живите. Сякаш над тази сграда имаше един, постоянно стоящ градоносен черен облак, който държеше на страна всичко живо и въпреки това ние бяхме там.

За жалост времето ни притискаше и ние нямаше как да останем повече и да разгледаме по-подробно.

На връщане минахме през един малък и тесен „селски“ път, от където можеше да се види училището от източната му страна, която не бяхме виждали до сега. Тя беше мрачна и обрасла в трева и плевели. Порутена и саморазрушаваща се и  сякаш из зад  изпочупените стъкла, ни махаше духа на изминалите времена, който ни казваше да не се връщаме повече.

Когато слизахме надолу, забелязахме нещо, което не бяхме преди това. На вълнолома с големи червени букви пишеше „България от векове за векове“. Надпис, който дълги години е давал кураж на хората, служили на отечеството, и е бил техен идеал.

Отдалечавайки се от сградата на Рибарското училище и връщайки се към „нормалния свят“, си задавахме въпроси като: „Как е възможно това?“, „Защо никой до сега не е взел някакви мерки?“, „Какво може да се направи, за да се промени настоящото положение?“. За да намерим отговори на тези въпроси, попитахме хората, работещи на портала. Те ни разказаха това, което знаят. То в едно изречение бе следното: в годините след 2005г., когато военното министерство оставя сградата, тя стои известно време без стопанин, докато не я взима  Министерството на регионалното развитие и благоустройството, а след него Министерството на културата, което от 2010 година се е заело с разкопки на острова. Решихме да проверим тази информация и в Интернет. Оказа се вярна. Като допълнение обаче, намерихме и идея, след завършването на разкопките по древна Аполония, сградата на бившото Рибарско училище и околните му сгради, да се реставрират напълно и да се превърнат в регионален голям музей.                 .

Ние от редакторския екип можем единствено да изразим надежда, в осъществяването на идеята на Министерството на културата, задавайки си все пак въпроса защо беше нужно сградата да се остави да се саморазрушава толкова време, стигайки то това си положение, в което е сега?

Може да видите всички направени от екипът ни снимки в галерията по-долу:

Изглед на разрушаващото се Рибарско училище
« 1 на 27 »

Вашият коментар